Докато властта се къпе в светлините на прожекторите и се хвали с „европейски проекти“, реалността на Хасково мирише на страх, немара и разпад.
Последният полицейски бюлетин от 27 октомври звучи като хроника на град, в който законът отдавна е заменен от бездействие.
Познайник на полицията – стар, 47-годишен хасковлия, хванат посред нощ във „вилната“ зона Кенана, обикаля с фенерче и чук в ръка. В нормален град това би било необичайно. В Хасково – това е просто вторник вечер.
Стар познайник, стар сценарий – хващат го, пишат досъдебно, пускат го. И после? Пак ще го срещнем в следващия бюлетин. Защото системата не лекува, тя просто отчита.
Същата нощ – двама дрогирани шофьори по улиците на града. Единият — 19-годишен от Узунджово, другата — жена на 41 от Пазарджик. Пътищата ни са превърнати в руска рулетка, а полицията отчита „успех“ само когато хване някого.
А кой ще хване онези, които са ги допуснали дотук? Къде е превенцията, къде е контролът, къде са хората, които трябва да пазят града, преди да го оплакваме?
А после – катастрофи. Поредни, дребни, уж без тежки последици. Но всяка от тях е симптом.
Шофьор на 65 години завива без да погледне, блъска автобус. Пострадала жена на 72. На следващия ден – 75-годишен блъска пешеходец на 19.
В този град всички карат, но никой не вижда. Никой не гледа. Нито пешеходец, нито шофьор, нито управник.
И когато се вгледаме в тези „ежедневни“ новини, картината е ужасяващо ясна:
Хасково не е жертва на престъпността. Хасково е жертва на безхаберието.
Безхаберие, което крачи нощем с фенерче и чук.
Безхаберие, което сяда зад волана след дрога.
Безхаберие, което подписва актове и се прибира доволно вкъщи.
Безхаберие, което ни управлява.
И докато по официалните страници текат „бюлетини“ и „информационни съобщения“, истината е една:
Градът се разпада не защото няма закони, а защото никой не ги усеща като свои.
Когато редът се превърне в статистика, а моралът – в декларация за имотно състояние,
тогава Хасково не просто губи спокойствие.
Той губи душата си.