“Днес се случи нещо което ще разкажа, защото рядко се срещат вече такива хора. Отиваме на гробището с мъжа и сина ми, и първо спираме на гроба на татко. Имаше доста за почистване, а след вчерашната Задушница и много отпадъци събрани на куп.. Освен нас, други живи хора нямаше. По едно време мина някакъв малък камион, вероятно за боклука, но като ни видя, даде назад и се върна. Оправихме гроба, запалихме свещи и аз видях, че мъжа ми е оставил чантата си с телефона на съседния паметник. Мина ми през ум да му кажа да не я забрави, но не му казах. Оттам отидохме на гроба на мама и да сме стояли половин час, след което тръгнахме за вкъщи. Малко преди да се приберем, мъжа ми се усети, че чантата я няма. Освен телефон и много документи, имало и не малка сума пари. Казах му, че съм я видяла и че минава камион който почиства, но вече беше минал около час и без грам надежда се върнахме. В момента в който спряхме видяхме мъж да стои до гроба на татко. Беззъб, опърпан, синеок ром, маха с ръце, усмихва се и вика:
– Бате, бате, знаех, че ще се върнеш. Спокойно, тука стоя и пазя. Те минаха и искаха да я приберат, ама аз им казах нищо да не барат, човека ще се върне. Аз съм честен човек, бате, нищо не съм барал.
И наистина чантата стоеше както е оставена, а боклука беше изхвърлен. Исках да го снимам тоя сладур и да ви покажа как сияят сините му очи от доброто което е направил, но той не пожела. Не, не, не съм вика за снимка и се смее, а аз се разплаках.
Шапки долу, за пазачът на мъртвите!
Пп. Дадохме му парички, които с неохота взе – нямало нужда, щял да стои и чака да се върнем, само 1 цигара поиска.”
Златина Славова