Ростислава Жекова: Законодателните лудости на Законопроекта за изменение и допълнение на СК внесен от ИТН понастоящем за разглеждане в Народното събрание – Част втора
Продължение:
На следващо място, напълно неприложима и създаваща повече проблеми отколкото би решила е предложената редакция на чл.59 ал.9. Така предложеният текст въвежда една несигурност в правния мир относно заплащането на дължимата издръжка за отглеждане на дете, която е необоснована и създава несигурност за отглеждането на детето и посрещането на неговите ежедневни нужди от издръжка.
Вносителите предлагат текст, от който става ясно, че ако режимът на лични отношения не бъде спазен “по каквато и да е причина”, издръжка не се дължи. Не се прави разлика между уважителни и неуважителни причини, което на практика поставя родителят, упражняващ родителските права, в ситуация сам да поеме разходите за децата си, които са болни, имат извънкласни занимания, развиващи детето, отиват на екскурзии и т.н.
Представеният текст разглежда детето като стока в магазин, която ако бъде получена, ще бъде платената цената за не, ако не бъде получена – няма да бъде платено, което считам за недопустимо. Издръжката се дължи, за да се обезпечат потребностите на детето от базисни за неговото съществуване храна, дрехи, лекарства, обувки и т.н. Тези потребности са безпрекословно дължими за съществуването на детето и правилното му израстване. Неплащането на издръжка в настоящите текстове представлява бухалка спрямо родителя, но засяга правата, здравето и правилното израстване на децата.
Следващото изречение залегнало в същата ал.9 на чл.59, а именно : “Ако причината за неспазването на режима е в родителя, той дължи издръжка на детето в двоен размер за съответния период на месечна база.” създава не по-малко проблеми.
Като оставим на страна факта, че предложеният текст не уточнява за кой родител става въпрос и тук изникват въпроси относно правоприлагането на предложените текстове, а именно: Как родителите установяват дали режимът на лични отношения се спазва и кой е виновен за това? – полиция ли викат да установява и ако е така, как полицията установява целия период на постановения режим на лични контакти – патрул стои на адрес, за да наблюдава ли през целия период на личен контакт ли?; Ако родителят е пропуснал половината дни, но е взел детето за другата половина, кой определя колко дължи щом правната норма говори за “месечна база”? Ами ако е пропуснал само един ден или няколко часа?; Как съдебен изпълнител, при когото е заведено изпълнително дело за събиране на задължението за издръжка, установява кой е точният размер, който следва да събере принудително?; Как държавата в условията на заместваща грижа по силата на СК разбира каква сума следва да бъде изплатена на родителя, упражняващ родителските права, и дали следва да бъде изплатена, и т.н. Не става ясно и как предложените в тази алинея текстове кореспондират с предложеното задължение на родителя в ал.7 за замяна на пропуснатите по някаква причина дни с други в най-кратък срок – Ами ако тези дни отиват в другия календарен месец и отново се пропуска “месечната база”?
Размерът на издръжката, която вносителите са определили в същия този чл.59 ал.9 на 30% от минималната работна заплата, влиза в колизия с действащия в момента чл.142 от СК, който определя размер на издръжката в размер на 25% от минималната работна заплата. Вносителите не са предвидили този член да претърпи някаква редакция, а честно казано се съмнявам да знаят за неговото съществуване. Ако исканата редакция бъде приета, по кой член съда ще определя размера на издръжката и колко ще бъде тя в действителност – 25% или 30%. И с какви доходи ще живее родителят неупражняващ родителските права ако има две и повече деца?
От всичко изложено до тук правим извод, че ако тези текстове бъдат приети, в гражданските отношения ще настъпи правна несигурност относно правата и задълженията на страните да дават и получават издръжка за отглеждането на собственото им дете, което ще постави на карта заплащането на издръжка и осигуряването на нуждите на детето, като допълнително ще изостри отношенията между страните.
На следващо място, в чл.59 ал.12 се предвижда “задължително поведение” на дете, което е правно недопустимо както по българското, така и по Европейското законодателство. Основополагащ принцип в правото от хилядолетия е, че непълнолетните лица са носители на права, но не и на задължения.
Предложените в §6 от Законопроекта изменения на чл.126 чрез създаване на ал.4, ал.5 и ал.6, са напълно излишни и по същество преповтарят с други думи текстовете и правното положение на текстовете в ал.1, ал.2 и ал.3 от съществуващи към момента в същия член.
На следващо място, вносителите предвиждат промяна на чл.131 ал.1 от СК, като разширяват ограничаването на родителските права при “неизпълнение на задължението по отношение на правото на детето на семеен живот с другия родител, настъпване или опасност от настъпване на родителско отчуждение”.
Като оставим на страна факта, че съдът определя режим на лични контакти на родителя с детето, а не право на семеен живот, както и че вносителите на законопроекта не дават дефиниция за това понятие, за да стане ясно какво би било извършеното нарушение, настъпването на отчуждение у детето може да се дължи на причини, за които родителят, носещ родителски права, да не е отговорен. Подобен подход е едностранчив и показва липса на разбиране на палитрата на емоционалните отношения на детето с неговите родители и роднини, както и отказ да бъдат потърсени реалните причини за това.
Към ограничаването и отнемането на родителските права на който и да е от родителите, трябва да се пристъпва внимателно и само в случаите, в които имаме сериозно увреден родителски капацитет и заплаха за живота и здравето на детето, а не имагинерно, в случай на засегната родителска гордост. Това, което вносителите не разбират е, че водещ е интереса на детето, а не наказание за единия родител.
На следващо място, вносителите на законопроекта правят промени в Гражданско процесуалния кодекс, Наказателния кодекс и Закона за МВР, които намирам за абсурдни по същността си.
В чл.182 ал.2 от НК, вносителите предвиждат завишаване на налаганите наказания до 5 години за неспазен режим на лични контакти. За сравнение, за убийство предвиденото наказание в НК е до шест години. На този фон, наказанието за неизплащане на издръжка продължава да бъде до 2 години затвор.
Ето защо считам, че предложеното наказание е несъразмерно тежко спрямо извършеното деяние, а неотчитането на важността на деянието за неплащане на издръжка показва тенденциозно отношение спрямо родителя, упражняващ родителските права. Това не е държавнически подход и може да донесе единствено и само негативи в развитието на обществените отношения.
С исканите законодателни промени в ЗМВР се отменя чл. 65, по който се развива наказателното досъдебно производство не само по родителски спорове, а всички обществени спорове, които не представляват престъпление. А именно: прави се искане служителите на МВР да не съставят предупредителен протокол на страните при спречкване помежду им.
С премахването на този текст, ще бъде премахната превантивната функция, която институцията МВР притежава по принцип и би се обезсмислило до голяма степен съществуването на МВР.
Към момента МВР пише предупредителен протокол на всяко агресирало лице, с който го задължава да не влиза повече в пререкания с другата страна, като в случай на повторност, МВР налага глоба. С отменянето на този член, всички видове обществени конфликти – междусъседски, междуличностни, семейни скандали и вербални насилия, биха останали без никакви последствия за страните, като по този начин би се нарушила превантивната функция на законодателство и би се намалила ролята на МВР в защитата на обществената сигурност.
Премахването на този член не само би било неправилно, но то би довело до допълнително изостряне на обтегнатите обществени отношения в цялост, още повече, че с предложения законопроект не се предлага заместващо действие.
Може би най-големите разбърквания в процесуално отношение /по водене на съдебни процес/ обаче биха настъпили от приемането на предложените със Законопроекта текстове за промяна на ГПК.
Предложенията едно дете – едно дело – един съдия, са несъвместими с предложението исковете да се гледат по постоянния адрес на детето. В днешната мобилна реалност, децата сменят своето местожителство и предложения модел би се изправил пред процесуалния въпрос относно подсъдността към момента на промяната на местожителството. В същото време моделът едно дете – едно дело – един съдия е илюзорен, доколкото едно такова дело би се проточило до пълнолетието на детето и е илюзия да смятаме, че през цялото време съдебният състав ще остане непроменен, било то поради възраст на съдията, здравословно състояние или смяна на съдебния район.
В допълнение, предложените промени предвиждат временно събиране и разделяне на дела на различни деца. Предполагам, че вносителите са имали предвид дела на братя и сестри, или полу братя и сестри, което би се наложило ако се следва предлаганата от тх система. И чисто практически не е ясно, как според вносителите може да се случи това, ако децата са с местожителство в различни съдебни райони? Кой съд ще бъде водещия, кой състав ще гледа делата?
Представените промени представляват особено голям интерес за обществото, доколкото засягат израстването на децата като пълноценни индивиди и граждани на страната, поради което считаме, че подобни промени следва да се правят единствено след осъществяването на задълбочен експертен диспут от специалисти психолози и психиатри, относно психологическите ефекти на подобни промени върху детската психика. Към настоящия момент такъв диспут не е организиран, в мотивите към законопроекта не са представени експертни становища на доказани специалисти на тази тематика, поради което считаме че подобни промени са с неустановени последици за децата и в този смисъл са недопустими.
Децата са бъдещето на всяко едно общество и законодателят е призван да ги пази и действа в най-добър техен интерес. Той е длъжен да предвиди и обсъди всички възможни последици от промяната на правната норма и да подсигури израстването на децата в сигурна среда. Децата не са вещ, която се дели според желанието на родителя – потребител, и следва техният интерес да бъде на първо място при изменение на правните норми.
Ето защо към промените, които засягат децата, следва да се подхожда внимателно и след мащабен експертен диспут и становища на специалисти по въпроса! А промени ГПК следва да се правят само след експертно становище дадено от Висшия съдебен съвет относно тяхната приложимост.
Източник: Фейсбук
