Когато един регион започне да затваря врати на училища, вместо да ги отваря, това не е просто административен акт – това е диагнозата на едно управление, което е изгубило връзката си с обикновения човек.
На 15 септември ще прозвучи последният учебен звънец за ОУ „Христо Ботев“ в Долно Ботево. По формални причини – „трайната тенденция на намаляване броя на децата“ – министърът на образованието подписва заповед, подкрепена от Общинския съвет в Стамболово и Регионалното управление на образованието. Но зад цифрите и бюрокрацията се крие едно по-голямо престъпление: безразличието към съдбата на малките нации на българската провинция.
Намаляването на броя на децата – закономерност или резултат от икономическа и социална изолация?
Прехвърлянето в Силен – кой помисли за безопасността и прехода на децата, за родителите, които ще пътуват по черни пътища?
Имуществото „подарено“ на Силен – какво се случва с паметта, с корените на Долно Ботево?
Провалът днес е плод на упорито неглижиране:
Общински съвет – Стамболово, който безропотно поддържа дневния ред на закриване, вместо да търси иновативни решения за привличане на млади семейства.
Регионално управление на образованието – Хасково, което предпочете лесния изход „сливане“, вместо да се пребори за регионалната уникалност и качество на образованието.
Министър на образованието, който подписа без капка съпротива, демонстрирайки политическа конюнктура, а не национална стратегия.
Тези институции се оказаха неспособни да защитят нещо, което е неотменимо право – правото на всяко дете да учи близо до дома си, в среда, която познава и обича.
Закриването на малко училище е не просто административно съкращаване. То е:
Мантра на отчуждението: родителите ще търсят работа и учене в по-големите градове, оставяйки старци и празни улици.
Симптом на обезлюдяване: всяко затворено училище означава едно семейство по-малко, едно сърце по-малко, една надежда по-малко.
Пропуснат шанс: вместо да инвестират в модерни технологии, онлайн обучение и социална подкрепа, местните власти избират пътя на най-малкото съпротивление.
Ако политиците и чиновниците действително обичаха областта, щяха:
Да стартират програми за привличане на млади семейства: финансови стимули, жилищни субсидии, трудова реализация.
Да реконструират и модернизират училищните сгради: инфо-центрове, лаборатории, комбинирани класни стаи, които да привлекат ученици и учители.
Да развият регионални мултифункционални центрове: образователни, културни и социални хъбове, обслужващи няколко села, но запазващи идентичността на всяко.
Закриването на ОУ „Христо Ботев“ е последната плочка в пъзела на некомпетентността. То говори за управленски морал, който разменя човешките съдби срещу цифри в статистика. Кой ще плати цената? Децата, които вече няма да имат свой „дом“ за образоване. Родителите, които ще бъдат принудени на безкрайни пътувания. А самата провинция – тя ще продължи да се топи в демографска пустота.
Нека този казус бъде предупреждение: без визия и грижа, всяка държавна заповед се превръща в нож, посягащ към сърцето на родното място. Време е управниците да разберат, че истинското лидерство не е да закриваме училища, а да отваряме възможности.