Из размишленията и изповедта на многобройни жени, живеещи в условията на домашно насилие във всичките му форми
Намерили все пак едничката си сила да избягат в името на спокоен и нормален живот, който всяко живо същество заслужава:
Да останеш „за децата” звучи благородно – докато не осъзнаеш, какво научават.
Те наблюдават как работи любовта във Вашия дом.
Как мълчанието се използва като наказание.
Как неглижирането е нещо нормално.
Как се сдържа обичта.
Как извиненията никога не идват.
Как ходенето по черупки от яйца става част от рутината.
Как любовта е свързана с бой, насилие, психически, икономически тормоз, изневери, лъжи, тайни, манипулации…
Виждат, че толерирате неуважение.
Те виждат, че се задоволявате с това просто да оцелеете и този път.
Те чуват аргументите и скандалите през тънки стени.
Те усещат изместването на енергията, преди да бъде изречена и една дума.
И те се учат. Не от това, което казват, а от това което показвате живеейки така.
Така, че когато мислите, че оставането в „семейството” ги защитава, запитайте се това:
Как им показвам любовта?
На какво ги уча да приемат един ден?
Защото един ден те ще пораснат.
И те или ще повторят хаоса, или ще прекарат години в изцеление от него.
Така, че не – напускането не е егоистично.
Прекъсването на цикъла не е слабост. Изборът на мир не е провал.
Понякога най-силното нещо, което можете да покажете на детето си, е как да спре да се преструва, че нещо счупено все още си струва да кърви!