Когато водата в един град се превърне от източник на живот в ежедневна заплаха, това вече не е просто екологична тревога, а диагноза на управленския морал. Хасково отново посреща лятото с горчивия привкус на забраната – „Не пийте вода от чешмата!“ Зад това сухо съобщение стои хроника на бездействието, която всяка година се преписва от нови чиновници с еднакво равнодушие.
Хронология на бездействието
Проблемът се завръща:
Лято 2025 г. – Регионалната здравна инспекция въвежда забрана за пиене и готвене с вода от язовир „Тракиец“ заради наднормени нива на уран. Това не е изненада, а повтарящ се рефрен.
Причините са стари и видими:
Спрялата от години пречиствателна станция, занемарени тръбопроводи, остаряла водоснабдителна мрежа. Мониторингът се води само на хартия, а реалната поддръжка – вечно се отлага. Всички го знаят, никой не решава.
Реакцията на институциите – показна и куха:
Забрана, водоноски, препоръки за бутилирана вода и… изчакване на нови резултати. Мълчание, оправдания, отчети и обещания. Гражданите отново са оставени сами с проблема, като в бедствено положение.
Последствията – тежки и човешки:
Хиляди семейства изнемогват, купуват вода, редят се на опашки за водоноски. Страх, гняв и отчаяние заместват доверието в институциите. Децата и хронично болните са най-уязвими, а някой някъде се оправдава с „естествената геология“.
Големият въпрос, който никой не задава на глас:
Докога ще пием обещания, вместо чиста вода? Кой ще понесе отговорност за това хронично бездушие и безотговорност? Защо пречиствателната станция е само призрак в покрайнините, а не работеща защита на човешкото здраве?
Изводът
В Хасково не тече просто вода с уран, а отровното мълчание на институциите. Докато властта брои поредния „мониторинг“ и изготвя поредния „план за действие“, гражданите плащат цената – със здравето, времето и надеждата си.
Животът не чака резултатите от лабораторията, нито нови обещания преди избори. Време е някой да понесе отговорност – и за урана, и за страха.