Официалното откриване на обновения театър „Иван Димов“ в Хасково премина по утвърдения партиен канон – ПР фанфари, рязане на ленти, лицемерни прегръдки и един кмет, който сияе на сцената, сякаш лично е съградил храма на Мелпомена с голи ръце. Станислав Дечев побърза да се обяви за спасител на културата, докато подчинената му администрация гордо размахваше поредния отчет за приключил проект. Зад този блясък обаче прозира нагла политическа амнезия и евтин опит за присвояване на чужди заслуги.
Козметично „усвояване“ върху основите на Георги Иванов
Да се хвалиш с подмяна на дограма и изолация като с епохално културно постижение е меко казано наглост. Горчивата истина, която днешната власт гузно премълчава, е следната: **ако в най-критичните години Хасково нямаше кмет като Георги Иванов, днес Станислав Дечев нямаше какво да ремонтира.** Той просто щеше да си прави селфита пред купчина руини.
Именно Георги Иванов беше човекът, който измъкна хасковския театър от лапите на пълната разруха в години, когато държавата беше вдигнала ръце от културата. С желязна воля, мащабно строителство и ясна визия, сградата беше буквално възкресена от пепелта и превърната в едно от най-модерните театрални пространства в страната. Това беше истинското държавническо строителство – от кота нула до работещ културен феномен.
От термо-панели до исторически фалш
Днешната картинка е гротескна. Екипът на театъра подари на Дечев парче термо-панел от ремонта – идеален символ на съвременното управление. Докато едните градяха история, сегашните „стопани“ управляват с манталитета на строителни предприемачи, вторачени в следващата обществена поръчка. Настоящият ремонт мирише не толкова на загриженост за изкуството, колкото на рутинно, механично „усвояване“ на милиони, които трябваше спешно да бъдат превърнати в плочки, замазки и договори за наши хора.
Да застанеш на готовата, спасена преди години сцена и да се пъчиш с „ремонтче“ за пред камерите, без да споменеш кой всъщност е съградил този театър, е историческо безочие.
Хасковската публика не страда от амнезия, колкото и да се опитват да я облъчват с прессъобщения. Хората много добре знаят разликата между лидера, който влиза в битки, за да съгради нещо от руините, и чиновника, който просто пристига накрая, за да обере аплодисментите с ножица в ръка.